Как смъртта разкрива отношението ни към живота
настояще, което се страхува от себе си
Хора само според случая,
адаптирани добре към пустота.
Радваме се, ако някой е оцелял,
но приемаме без смут смъртта.
в: ЖГГ — Края, 2:58
Като философ професионалист не веднъж съм казвал, че нефилософи почти не съществуват. Дори и тези нефилософи, които не притежават качествата за философстване, все пак притежават своя философия. А без значение дали си професионален или не, един от въпросите, които никога не те оставят безучастен е за съзнанието за смъртност, иначе казано — за самата смърт, a.k.a. умирането.
Само че днес не ме вълнува „моята“ смърт или пък това как тя ми се отразява (също хубава тема, но за друго време), а по-скоро чуждата. И си го мисля така, някак по-културологично, даже нека е културна антропология. Не „какво става като умра?“, а „какво става, когато друг умре?“. Какво става в обществото и какво — в човека наблюдател?
На първо място, бърз исторически преглед. Преди време — говорим за исторически епохи назад — смъртта на даден човек е събитие обвързано със сериозна ритуалност. В нея участват всички членове на общността. Популярен факт например е, че траките (но съвсем не само те) празнуват смъртта, особено владетелската (*намигва*), защото мъртвият, вярва се, се разделя с болезнения телесен живот и преминава към едно доста по-щастливо „отвъдно“. Фанатичния радикален ислямист отива на не знам кое по ред небе с многото девици, които са само за него. Индианците си имат „Вечни ловни полета“. Викингите — Валхала. Накратко, има нещо като, да кажем, утешителна награда, и не е чак толкова тъжно, че той някойси умира; не е „драма“.
По-нататък имаме силно вярващия средновековен човек, чиито ритуали са подобни и са произход на съвременните с разликата, че най-вероятно имат сърцевина. Т.е. Бог е жив (по Ницше, но обратно) и се отдава сериозно значение на ритуала, защото според него зависи дали мъртвият ще намери покой, дали няма да стане вампир (вероятно езически остатъци) и т.н. Без да влизам в детайли, в които и не искам, и не мога, това, което се забелязва е, че имаме такъв вид осмисляне на смъртта, при който решението на проблема с умирането се намира в неща като душа, Бог, вяра или пък философската метафизика. И идеята ми е, че ритуалността е обвързана с това решение на проблема.
В съвременния Западен свят господстващата идеология на постмодерен универсален неолиберализъм е проникнала във всяко кътче на човешкото битие, включително мисленето за смъртта и свързаните ритуали. Днес имаме ритуалност, която е “черупка на себе си”, тъй като вече не препраща към мит. (А това, според културната теория, е истинската работа на връзката “мит-ритуал”: митът обяснява ритуала, ритуалът напомня периодично за мита.) Може да се каже, че и това мислене за смъртта и погребенията е превърнато в личен избор (това е либералното) — може да има задгробен живот за душата ми — нещо като ад и рай, или може би е само прераждане, или може би е просто нищо — ти си решаваш. Може да поискаш да те заровят, може да поискаш да те изгорят и сложат във ваза с похлупак... (което я прави урна, но все тая, прилича), може да искаш викингско погребение на реката. Няма проблем, защото ти си решаваш... Щото нямаме единогласие относно има ли, няма ли душа и пр.
И покрай отказа от душа, и от Бог и т.н., всъщност се отказваме от смъртта. И тук става дума за правилната смърт. „Правилна“ може да е смъртта идваща след „правилен“ живот. Ако поиграем с думата „правилен“, тя е подобна на „праведен“, а това вече препраща към призма, през която светът изглежда по други начини.
Защо отказът от душа или вяра е отказ от смърт? Защото Настоящето на материлиания свят дълбоко и несъзнателно се страхува от собствената си смърт и съответно прави всичко възможно да я отрече като “неизбежно бъдеще”. Вместо да решаваме проблема на материалното с нематериално, както преди, ние търсим отговора му в самото него. (Чисто логически, ако решението е в мен, щях ли изобщо да търся решение?)
Ако преди имаме душа, Бог, вяра или пък философията като отговор на неизбежността на бъдещата смърт, сега имаме консумация на всичко, което се сетиш, — включително на други хора (кошмарът на Кант), включително на себе си — и развлечения, които да ни вкопчат в настоящия момент. И накрая или се надяваме да умрем бързо, или атеистът започва да се моли на (това абстрактно понятие) „Вселената“ за още малко настояще.
Чакаме покоя като награда за усилията / но молим се за милост винаги, щом приближи смъртта
(виж отново паратекста: ЖГГ — Края, 1:14)
‘Щото раят е сега, не после. Не отлагай. Одобрен си за кредит.
Текстът е от септември, 2023, с леки редакции. Хелоуин още не е дошъл, но е скоро. 💀