Смъртта на Павел Павлов
разказ #6 от серията кратки разкази
Драги ми сто тридесет и осем читатели, това е историята на Павел Петров Павлов и Петър Павлов Петров, накратко: Павел и Петър. Те двамата се намират в пряката роднинска връзка на баща и син и тези събития искам да разкажа, защото ги научих от самия Петър, в чиято история много от нас може би ще намерим себе си, наш познат, приятел или роднина…
Петър поставя длани на ръба на масата и с бавно движение се накланя напред, изглежда, за да се чуе гласът му по-лесно от мен насред кръчмата:
– Тогава бях много голям страхливец.
През масата със салати и печено месо другият момък, сиреч аз, също се приближава:
– Защо? Какво си направил? – отпивам глътка бира и поглеждам с онзи социоаналитичен очакващ поглед.
– Оставих майка си сама на погребението – казва ми. – Не бях до нея.
– На кого?
– На Павел.
– Кой Павел?
– Не помниш? Сега ще ти кажа.
Седим си приятелски ние – двамата приятели – в скромна кръчмичка в някой си град, на малка масичка с два стола в самия ъгъл на цялото помещение. До нас има тясна изцяло дървена врата към винарската изба, която е леко открехната. Около нас на значително по-голяма софра петнадесетина души празнуват нечий празник. После разбираме, че е на таткото. Периодично пристига по още някоя двойка, състояща се от мъж с цветя и бутилка нещо си в ръце и жена с мъжка бицага в ръце. Има и още няколко средни маси.
Пространството не е голямо, но всички крещят, а голяма част от людете в тази и както всяка вечер пушат. Една от кръчмите е, заради които пътуваш един-два часа, за да пушиш, колкото си искаш в тях.
* * *
Телефонът на Петър позвънява точно две седмици след като се е срещнал (за) последно с Павел Павлов в софийска болница. (После Павел бива върнат обратно в Ямбол.) На екрана пише „*майка* ви търси“. Той вдига, за да чуе думи казани през плач:
– Павел умря, обадиха се от болницата.
Петър замлъква за секунда, мозъкът му блокира и напълно отхвърля ясното значение на изречението, което чува точно в този конкретен контекст.
– Момент. Кой Павел? Да не говориш за братовчед ми… Но как?... На него нищо му няма. Да не е станало нещо в пожарната?
– Не братовчед ти. Той е добре – жената едва изговаря всяка сричка както прави човек преди да се задави в сълзи. – Баща ти. Павел.
Майката затворя телефона и Петър застава на място върху плюнчестия кален тротоар, по който върви. Не помръдва. През двадесетгодишната му глава минава странна мисъл — че е хубаво, че се е държал учтиво при последната им среща. След малко се насочва към супера, за да купи няколко бири и да се налее с тях в мръсния общак в Студентски.
* * *
– Добре. Казваш, че не си отишъл на погребението на баща си ли? Това май го помня.
– Да, казвам. – Петър пали нова пура. – С изключение на това с пиенето същата вечер, ми беше безразлично. Мразех го.
– Знам, че не бяхте близки, но толкова зле ли беше?
– Ха!... Когато бях по-малък, той ме караше да му купувам цигари…
Разказът му продължава с горе-долу следното:
Павел Павлов бил обикновен. Леко изпъквал с прекалена обикновеност. Обичал да пие и всичките му приятели пиянки виждал и пиели заедно главно в кръчмата. Но той бил малко по-добър с шишето от тях.
Проблемите, с които се справял добре, били проблеми, които не включват говорене. Например, когато не бил безработен, работел като охранител на клуб. Една вечер след банален пиянски конфликт (но той не бил пиян, защото е на работа), един човек му счупил огледалото на колата. Затова Павел Павлов решил да счупи същия от бой. Говорело се, че било достатъчно ефективно, че „конфликтният“ после платил щетите двойно.
Същият този Павел Павлов имал голям порок, който сам не можел да обясни, камо ли да признае на себе си, и той бил, че завижда на сина си за обичта и вниманието, което получава от неговата майка – съпругата на Павел, Павлинка.
Павел не познавал сина си и не знаел слабостите му. Нито имал желание да говори с него. А Петър знаел слабите места на баща си. Павел Павлов усещал. Затова понякога си търсел оправдание да бие. Пращал го за цигари, а малкият Петър отказвал, защото все пак не искал член на семейството да се трови още.
Тогава Павел го гонел в къщата, но Павел ставал по-бавен, а Петър израствал като достатъчно пъргав юноша, че да може да избяга някъде в двора без да се налага да се противопоставя пряко на Павел и неговата тежка ръка.
Останал без работа навън, Павел Павлов отказвал да върши и къщна работа, така че почти не чистел, нито помагал на Павлинка, което го отчуждавало и от нея - не марксистки, а човешки.
С времето усещал все повече своята безполезност, което го правело все по-лесно раздразнителен, по-чест посетител на кварталната кръчма под ореха, с надпис „място за шопинг и среща с приятели“. Макар да бил изявено по-избухлив, Павел започнал да сменя рязко настроения и веднага след избухване да губи интерес да назидава или да се оплаква.
– Добре, разбирам, че е бил ужасен. Но, първо, може би спорно, но… има как да е по-зле. И, второ, не става въпрос само за него, но и за „семейството като такова“. Защо не отиде?
– Това ти казвам. Бях страхливец… – настоява Петър. – Започнаха да ме убеждават…
* * *
На следващия ден телефонът звънва отново. Много пъти. Отначало Пешо вдига и майка му съобщава кога е погребението на Павел.
– Ще дойдеш ли?
Пешо мълчи и с това казва своя отговор.
– Как бе, детето ми? Знам, знам какви неща си мислиш. Но нали това е баща ти? Ела, заради мене.
Той знае, че ще се почувства само по-зле, ако иде, и че това е излишно.
– Не. Това е празник на смъртта. Не искам да идвам!
После започва да не вдига телефона. Първите десетина пъти все пише „майка“, но след това започват да се появяват още имена. Като на Лора, неговата колежка в университета и стара съученичка в Ямбол.
– Какво има, Лорка?
– Виж. Знам, че се досещаш. Майка ти ми каза какво е станало. Помоли да опитам да говоря с теб за това да отидеш. Има ли някакъв малък или какъвто и да е шанс да ти повлияя на решението? – момичето говори предпазливо, но равно и личи загрижеността ѝ.
– Не!
– Добре. Опитала съм. Но имай предвид, че е по-добре да отидеш…
– Знам – казва ѝ той – но това е мое решение. С уважение ти казвам, че няма нужда да участваш в него.
– Уф, да, окей… Разбирам…
– А разбираш ли?
– Да, бе, май разбирам. Обади се, ако има нещо. Ако не се обадиш, ще звънна след 2-3 дни, да знаеш.
Пешо благодари и затворя. Сходен разговор се повтаря и с друг приятел (пак аз):
– Човек, знам, че не харесваш баща си и че не е направил кой знае какво за теб. Аз също имам “членска карта”. Но отиди заради ритуала, или отиди заради майка си поне, ако ти е все тая за ритуали. Покажи отговорност към живите хора…
– Майка ми ще се оправи – е отговорът. Сякаш убеждава себе си, а не другиго.
* * *
– Така, все пак не отидох, и ти дори не ме убеди – продължава Петър, а в кръчмата става все по-шумно. – Майка ми го погреба почти сама, само с няколко от най-близките негови и свои роднини, не в Овчи кладенец – селото, в което живеехме, а в селото, от което е Павел.
– Окей, но не разбирам. Защо ми го разказваш сега?
– Защото не е напълно вярно, че не е направил нищо за мен. Около година преди да умре и преди да отида в столицата на разкоша и комфорта, той изпълни ролята си на родител – силно да ме комплексира.
* * *
Една вечер се прибира вкъщи особено препил. Пешко и жена му Павлинка чуват влизането му и зачакват да се уверят, че е легнал да спи в стаята си. Но той не може да си легне, защото чувства около себе си светът бързо да се върти и едновременно с това усеща някакво изгаряне в центъра на тялото си, под сърцето и зад стомаха.
Павел сяда на леглото без да ляга и усеща, че не е сам в стаята. Струва му се, че семейството му го гледа и че не са сигурни дали той ги вижда. А той самият не ги вижда.
Действително на прага е моят приятел, с майка си, и гледа кухия и крив поглед на Павел в пространството. Изведнъж Павел Павлов заговаря:
– Петре. Аз знам, че ти ще станеш същия боклук като мене. Знам, че не се гордееш с баща си, но и аз не се гордея с тебе. Ще имаш неблагодарна работа, от която ще те изгонят при първа възможност и ще отидеш да пиеш с приятели, демек ще отидете „на шопинг“. Ще имаш неблагодарна жена, която не се интересува от теб и проблемите ти. И най-вече, ще имаш неблагодарен син, говедо като тебе, на което не му пука за теб. А може и дъщеря. Това ще е още по-добре, за да може да е ку*ва и ти да се гордееш още повече с нея и със себе си. Това те очаква с прост баща като мен и майка като твоята, която се е хванала с него…
– Помня, че с майка останахме на вратата и нищо не казахме. Да, той си свърши работата, комплексира ме. Затова станах работохолик. Точно в онзи момент. ‘Щото си казах, че няма да съм като него. И спря да ми бъде все тая какво ще стане с мен.
Гледам го замислен без конкретна мисъл. Радвам се тихо на това колко е красиво, че можем да си говорим и преработваме миналото другарски. Той продължава:
– И знаеш ли? Когато тази случка отмина, малко след нея хората забелязаха промяна в мен. В училище написах есе по литература, което влезе в училищния вестник. Учителката ми никога не беше виждала мои творчески изблици и затова нямаше как да го е очаквала. Не помня темата, но беше автентично. И една от тезите ми беше: “Няма как баща ми да завижда за любовта на майка ми към мен, когато той никога не е ѝ подарявал цветя.“ Виж, имал съм някакъв мозък още от тогава.
– Имал си – потвърждавам и се усмихвам сърдечно. – А простил ли си му?
– Всъщност почти му простих в болницата – две седмици преди да умре.
– Хм, не сме сигурни какво тук значи „почти“… – вмятам.
– Не сме – добавя – но както казах, бях страхлив да не отида и да оставя майка си сама. Сега никога не бих го направил. Хората се променят. Приел съм решенията си – гласът на Пешо остава напълно спокоен. – Помня, че всъщност се върнах в деня след погребението. Явно все пак съм усещал, че е добре да се появя за подкрепа. Но никога не отидох на гроба на Павел. Не знам какво е сложила майка ми на некролога. Надявам се да пише: „Павел Петров Павлов; на 54 години; верен приятел; и обичан съпруг и баща“. Или нещо такова. …Искаш ли да дойдеш с мен, когато пак се прибираме до село, и да видим?
Харесай, ако ти харесва; сподели, ако ти се споделя. Абонирай се, само ако наистина искаш.
Това е.
Опционално, можете да ме черпите кафе или бира. Чал.
Винаги тъй става. Колкото и да мразиш родителя си, един ден разбираш, че си негово дете.