Аленият клен
Пише ли ти се блог?
Моите приятели и рап колеги от Българското книжовно дружество в Браила (сега БАН в София) похвалиха моето постмодерно залитане, породено от огорчение от социалната и медийна среда (и малко от физическата). Затова в съштия поточен стил набързо ше кажа как е супер готино да напишеш блог в събстак, ама не шото да си инфлуенсър, а штото да го напишеш. Отнема технически около 5 минути да подготвиш страничката (обяснено в предишен пост), а самото съдържание… За него искам да стане дума сега. Всичко, което ти (дателен падеж) трябва да направиш е да си луТ и да не можеш да мълчиш. Примерно си наблюдателен и интровертен. Примерно си прекарвал много време в емоционално опасна среда и сега се оглеждаш за опасности. Чудесно! Това значи, че забелязваш малки работи наоколо. А това. Това май е достатъчно. Когато медитираш, ако медитираш — може и да се молиш, съшо е вариант — и медитираш дотолкова, че да започнеш да не чуваш дишането си. Пък ти си на иначе тихо място… Тогава (нямам точен глагол: нито е виждане, нито е осъзнаване, няма дума, но да кажем) схвашташ, че си нешто като точка от времепространстово — или… нешто като ништо. Малко по емпиричната епистемология, към която не подозирах, че някога ште препратя със съгласие, всичко наоколо е картинка. Страшно!… колосално… количество пиксели. И ако си луТ, и ти се пише блог, хвашташ дадена мисъл или даден пиксел и го “рисуваш”. Ако казаното до момента няма логика за вас, скъпи сто тридесет и осем читатели, нека онагледя. Моят любим дилър на фантазии за горски хижи и штастлив “рейдж куит” на обштеството *удари на ба-ра-ба-ни*… ХЕНРИ ТОРО!!! показва как се прави като се разхожда и после описва дървото, на което се е радвал (както аз описах как се радвам на описанието му).
Да си представим как малкото червено кленче незабелязано е расло дълбоко навътре в затънтената долина, където цяла миля го дели от всички пътища. Там то всеотдайно, зиме и лете е изъплнявало задълженията си на клен, без ни едно да пренебрегва, наддавало е на бой с присъщото за един клен достолепие, растейки бързо в продължение на толкова месеци, без да се помайва нито за миг, та вече е много по-близо до небето, отколкото е било през пролетта. То всеотдайно се е наливало със сок, предоставяло е подслон на прелитащите птици, отдавна е отгледало семената си и ги е предоставило на вятъра, та навярно сега изпитва удовлетворение от това, че хиляди малки, благовъзпитани кленчета започват вече своя самостоятелен живот. Заслужило е напълно Почетния легион на кленовете. Шептейки листата му навремени (това значи понякога - бел.преписвача) са го питали: “Кога ще почервенеем?”. И сега, през септември, месецът на пътешествията, когато хората бързат към морето, към планините и езерата, тоя скромен клен, все тъй без да помръдва и на инч, пътува към своята слава — издига на хълма аления си флаг, обявявайки, че е приключил лятната си работа преди всички останали дървета и се оттегля от надпреварата. …
Мисълта ми е: това е шибан клен. Някакво тъпо дърво. И все пак ми беше приятно да го прочета. Лал. Напомня ми за знамето на Канада. Може би е като сговнясания интернет — медията е самото съобщение… ;)
Харесай, ако ти харесва; сподели, ако ти се споделя. Абонирай се, само ако наистина искаш.
Ако ме черпитe кафе или бира, шансовете да напиша още неща нарастват. :))
ПОДКРЕПИ СВОБОДНОТО МРЪНКАНЕ:
Расла еличка в горичка... Ма ся, има и нещо друго. Човек трябва да има и дарба да пише. Туй отвсякъде е важно. Че даже и нещо съвсем безсмислено да напише или опише, като го направи едно ей тъй приятничко, гъделичкащо представите, да му се радват хората. Пък туй не всекиму (дателен падеж) се удава. Тъй че дерзайте, пък дано и нещо дълбокомислено излиза от време на време.