Време, хора и пари
неща, с които честният човек не се занимава
Като река в пролетното си пълноводие напоследък времето на много хора се излива в разточителното охолство на пикселите. Твърде рядко забелязваме колко всъщност отстъпват екраните пред привидната застиналост на гората край селото. А тя, празна от събития заради прогонените от шума на автомобили нейни обитатели, сякаш внушава скука.
И все пак няма по-велика разделителна способност от тази на собствените ми очи. А тъй често я насочвам към малките квадратчета!
Чатът с Chat-GPT е чатът на душата със себе си – би обявил иронично един съвременен Платон. Чатовете са достатъчни. Разговорите изискват отлепяне на устни, опъване на гласни струни и други страшни усилия. Може би най-лошото е синхронът на случването (високомерен израз — сиреч да кажеш каквото мислиш без време „да помислиш“).
„Време, хора и пари – три неща, с които честният и добронамерен човек не би желал да се занимава“1 казва Торо. Задавам си въпроса искам ли аз да се занимавам с тях.
Първо парите.
Многото пари със сигурност не гарантират много живот и е интересен въпрос дали го възпрепятстват.
Докато „малкото“ пари със сигурност не пречат на достатъчен живот.
Разликата между малко – като сравнителна степен, и „малкото“ като условен синоним на „не повече от достатъчното“ е като разликата между стойността на потребление и разменната стойност в днешния капитализъм. Способността да си богат с малко и беден с много не е просто тропа и философско клише. Тя само допълнително подчертава субективната преценка на количествата нужди и желания.
Не мразя пари. Не ми пречи да ги имам. Но не виждам как е здравословно да преследвам предимно тях. Сещам се за крайния възглед на Алън Уотс: парите нямат нищо друго освен разменна стойност и живот без тях е (или би следвало да бъде) лесно въобразим. Богатият западен човек с достатъчно пари за пирове и партита не общува особено с природната реалност на нещата, а избира парите за свой посредник в това общуване (както и метафоричен вестоносец с послание от едно неясно кога предстоящо бъдеще).
Някак ми беше внушено от баба ми отношение към парите като към ограничен рядък ресурс (не е изцяло грешно), който обаче трябва да се пести – на всяка цена. Но тази „всяка цена“ изключва от уравнението инфлацията и напълно игнорира пазара на акции.
Не я виня. Родена е в края на Втората световна.
Това, което ми помага за здравословна връзка с парите, е мисълта, която си припомням: Това е RPG (MMO).
Парите се чудесно нещо, но са също така капиталистически капан и безплътна абстракция. Всичко по-важно е в състояние да замени усещането за нужда от тях. Добро вино и вкусни хляб и месо са смислена заплата за човешкия труд. Цитирам Торо, който пък сам цитира надписа в някаква си датска кръчма: „В Толхате ще намерите превъзходен хляб, месо и вино, стига да си ги носите“2 . Ето един компас, който да ме навигира в „матрицата“.
Време.
Както Стругаре правилно посочва, какво знам за времето – не зная нищо. Но знам, че човекът е създаден да спи нощем и да се движи под небето през деня. Както също знам, че часовниците са създадени, за да прекарваме три смени във фабриките, и че Едисън, когото всички прехвалват, си е нямал друга работа, та е развалил циркадните ритми на човека вече за поколения напред (на това отгоре май изплагиатствал Тесла, човека, не колата).
Избягвам темата за времето както философски, така и научно – сиреч метафизично, астрофизично или кванто-физично. Като се замисля колко години пътува до мен светлината на вече угаснала звезда, ми е достатъчно да призная невежество по отношение на времето (да не говорим за светлинните години, които са път, а не време).
По-малко безразлични са ми неговите използване и, особено, измерване. Употребата на времето е сложна тема. А измерването… Точно то не би развълнувало честния човек, за когото става дума все още. Защото ако спреш да го мериш (времето), то само ще отмери себе си. Невъзможно ми е да повярвам, че редуването на дни и нощи, или на сезоните, е случайност.
Времето е разпад на вечността. Аз искам само да пребивавам в нейните малки парченца. Без тревога или мисли за времето.
Хора.
Несимпатичният Сартр е прав за едно – „адът – това са другите“. Не можеш да си аскетичен монах-отшелник. Колкото и да е романтично. Така че най-мъдрото е да си избираш с кого общуваш.
Всеизвестно е, че социалният кръг те определя. Има поговорки за това: средноаритметичното на петимата приятели; „ставаш като приятелите си…“ и т.н… Както е известно, че възприемаш себе си и света на база на първия опит в семейството си… Както и че изборът на партньор е най-голяма предпоставка за удовлетвореност в живота (някакво нещо като „докладвано благополучие“).
Митът за тълпата не е мит. Утопията за образованото мнозинство е нещо, за което ще продължа да мечтая (защото е симпатична). Но остава утопия.
Едва ли добродетелният честен човек иска да общува с мнозинство от непознати, които не са честни със себе си. А тази вероятност произтича от по-голямата вероятност те (мнозинството) никога да не са си задавали подобен въпрос: Честен ли съм аз?
…С някого.
Харесай, ако ти харесва; сподели, ако ти се споделя. Абонирай се, само ако наистина искаш.
Това е.
Дивите ябълки, с. 82-87
ибидем, с. 44